Толерантни ли са българите към "другостта"?

Толерантни ли са българите към другостта?

Уважаема доцент Ботева, уважаеми колеги,

Нека помислим над въпроса "Толерантни ли са българите към другостта?"

Проблемът за нетолерантността на българите не е от днес. Развивал се е през годините. И макар да се правят опити за решаването му, „нетолерантните възгледи и практики по отношение на всякакъв вид различие просто нарастват.” (Марко Хайдиняк).

През последните години  процесите в страната не се развиват в положителна посока. Това е така не само в сферата на образованието, но и в редица други области. Въпреки усилията, които се правят както на институционално ниво, така и на ниво законодателство, е трудно да се намери балансът, да се поставят рамките, които да подобрят сегашната обстановка и да променят тенденциите. Изследвания показват, че обществените нагласи към нормативните уредби, насочени към малцинствата, не са добри. Фактът, че държавата обръща специално внимание на определени малцинства, че прави опити да ги интегрира, се посреща отрицателно от голяма част от хората

Как можем да обясним тази отрицателна нагласа?

Голяма част от българите живеят в условия на нарастваща бедност, на недоимък и финансови затруднения. Тези българи се дразнят от това, че държавата отпуска средства на някого, който -  според мнозинството – не полага достатъчно усилия да се интегрира в обществото, а не дава пари за тях. Голяма част от българите си задават въпроса „ Защо да има за ромите, а да няма за пенсионерите?”; „Защо да има за ромските деца и тяхното образование, а да няма за българските, които също са бедни, също не могат да си позволят плащането за учебници и други дейности?”

Повечето хора поддържат следната теза относно ромските деца: „По-добре в клас, отколкото на улицата”. Според тях процесът на сегрегация е неизбежен. А интеграцията протича неефективно. Понякога дори се стига и до допълнителни проблеми. Например при прехвърляне на дете от едно училище в друго, протича и вторична сегрегация. Вярно е, че съществуват много програми, целящи този процес да бъде избегнат, но според експерти в областта въпреки това нищо не се променя. Хората, мисленето им и отношението им към другите етноси остава непроменено.

Официално в България няма ромски училища обаче в някои от тях българчета просто не учат. Въпреки старанието и желанието си, учителите, които работят с ромски деца, носят в себе си изключително силни стереотипи и негативни представи за тези деца. За цялото българско общество е типично непреодоляното негативно отношение към ромското малцинство. Самите учители не възприемат ромските деца равностойно, не ги третират по еднакъв начин с останалите . А ние очакваме да ги приобщят към училището и към останалите деца като възпитават всички да се уважават и живеят заедно. Това е изключително трудно.

Примерът с класната стая и улицата е симптоматичен за българския мит за толерантното общество. За съжаление учителите разбират толерантността така: "Тук са, но нека да не пречат; малцинството да стои някъде в ъгъла, от мен зависи да го толерирам; имам силата да го изгоня, само че не го правя; те са там, в кьошето и аз не ги наказвам, ако не вдигат шум. Нито ги разбирам, нито ги приемам, нито желая да науча нещо за тях или от тях, а и те от мен”. В случая толерантността се определя просто от това, че липсва конфликт. Но това, че не враждуваме с тях не значи, че сме толерантни. Това не е достатъчно. Да си толерантен по такъв начин не води до нищо добро.

От друга страна през последните години набират сила националистическите формации, които допълнително наливат масло в огъня. Вместо да помогнат за процеса на интеграция, те настройват хората едни срещу други. Това допълнително влошава ситуацията в страната.

Въпреки всички усилия /доколкото те се полагат/, социално-икономическите граници и културните разминавания между етническите малцинства и мнозинството се увеличават. Липсва всякаква комуникация между тях. „А колкото по-малко общуваме помежду си, толкова повече се страхуваме един от друг.”/Марко Хайдиняк/.

Етническата ситуация в България не е изключение на Балканите. През последните години навсякъде в Европа положението се влошава. Наблюдават се изострящи се конфликти, неприемане и омраза, издигат се все по-високи стени към различните.  Намеренията на страни от Западна Европа повторно да въведат визи за хората от Западните Балкани също е показателен пример. Дори  перипетиите на България около влизането й в Шенген, което се превръща в безкрайна драма, също имат допирни точки с дискусията за повторно въвеждане на визи.

Очевидно е, че идеята за мултикултурализма в Европа не намира развитие в България. Може би нашата страна е закъсняла твърде много. Не трябва да твърдим, че нещата отиват към добро, виждайки какво всъщност се случва. А трябва да се направи нещо. Въпросът е дали хората, които вземат решенията, ни чуват, дали имат желание за промяна. Дали обществото очаква подобни решения или желае създаването на още по-голяма дистанция спрямо малцинствата.

 Проблемите с нетолерантността на българина не са от вчера и не са така повърхностни и очевидни както изглежда на пръв поглед. Много е лесно да обявиш, че мразиш различните от своята етническа общност, защото защитаваш правата на собствената си националност. Но какво ще е оправданието, когато стане дума за нетолерантността към болните и недъгави българи?! Какво е оправданието за онези, които извръщат поглед, когато срещнат на улицата осакатен човек или пък на онези, които се взират в него сякаш, за да му напомнят, че е различен? Какво е оправданието на работодателите, които отказват да наемат хора с различни генетични заболявания, хора претърпели операции, хора с намалена трудоспособност? Какво е оправданието за трудната достъпност до административни и жилищни сгради, до училища, театри и магазини? Замислете се - не е ли това един вид негласна липса на толерантност, търсене на оправдание, за да се избегне проблема? Не са ли всички граждани на нашата страна? Било то българи, роми, турци, здрави, болни?

Приемането на другостта е висша форма на алтруизъм и разбиране. Неща, от които в последно време сякаш българинът се е отдалечил драматично. Трудно е такъв отдавна съществуващ проблем да бъде решен бързо и просто. Все повече се убеждавам, че това е проблем, залегнал в народопсихологията на българина. Той се корени в миналото, в историята, но именно ние – новото поколение трябва да потърсим път за преодоляването му. Не може да го отбягваме, не може да се правим, че не съществува. Трябва да се изправим срещу него, защото това не е проблем на управляващите или на малцинствата, не е проблем на онзи наш приятел, в чийто блок живеят роми и който всеки ден проверява по 5 пъти дали е заключил входната врата, не е проблем на управителя на голяма фирма, който се чуди как да откаже на човекът с множествена склероза работното място, за което кандидатства, без да бъде обвинен в нетолерантност.

 Това е проблем на всички нас - които гордо заявяваме, че поводът за липсата на толерантност са единствено и само националистическите ни чувства; които твърдим, че приемаме различните, а всъщност всячески се опитваме да не ги забелязваме, да ги правим невидими, защото това би означавало да признаем пред себе си, че всъщност не сме толкова широко скроени, за колкото се представяме. Проблемите искат решение, искат действие. Разбира се, това няма да е лесно, ще отнеме както много усилия, така и много време. Важното е да го осъзнаем и да направим първата крачка. Да разберем важността на случващото се около нас. Защото то ни засяга пряко. Защото днес ние сме мнозинството, което "коли и беси", но утре може да се окажем на място, където да гледат на нас като на паразитно малцинство... Защото днес може да сме на върха на обществото, а утре да се сринем до нулата. Дали ако ролите се обърнат, ще сме все така убедени в изявлението си, че сме толерантни?

Ако искате да променим реалността, не се страхувайте да признаете за съществуващите проблеми. Изправете се срещу тях. Погледнете ги, вижте ги - те са пред вас всеки ден. Това е единственият начин нещата да се променят.

Следващият път, когато видите ромчетата от съседния квартал да се смеят, не ги ругайте. Усмихнете им се и се поставете на тяхно място. Какво са виновни те, че са родени в тази държава и се опитват да живеят като другите хора. Следващият път, когато видите някой, който ви се струва различен, не извръщайте поглед, не го гледайте така сякаш не е от тази планета, защото не знаете как изглеждате самите вие в очите на околните. Следващият път, когато  Ви попитат дали мислите, че сте толерантни не бързайте да отговаряте: "Да!", а се замислете... Ами ако всъщност зад вашата толерантност се крие страхът да признаете, че самите вие също сте различни?